Съдържание
Детската церебрална парализа, съкратено ДЦП, представлява група от трайни нарушения в развитието на движението и позата, които ограничават способността на човека да извършва определени дейности. Те се дължат на непрогресиращо нарушение или увреждане на развиващия се мозък, възникнало през вътреутробния период, около раждането или в ранното детство. Това е най-честото двигателно увреждане, започващо в детска възраст. Думата „церебрална“ означава, че причината е свързана с мозъка, а „парализа“ е исторически термин, който не винаги означава пълна загуба на движение. При много деца водещият проблем е неправилният контрол на движенията, повишеният или променлив мускулен тонус, нарушеното равновесие, слабостта или затруднението при извършване на точни и координирани действия. Мозъчното увреждане при ДЦП е непрогресиращо, тоест не се разраства като тумор и не причинява постепенно разрушаване на нервната система. Въпреки това клиничната картина не остава напълно непроменена. С растежа могат да се развият мускулни скъсявания, контрактури, деформации на костите и ставите, изкривяване на гръбначния стълб или болезнено изместване на тазобедрените стави. В други случаи детето придобива нови умения и става по-самостоятелно благодарение на естественото развитие, целенасочената терапия и подходящите помощни средства. Двигателното нарушение може да бъде придружено от епилепсия, затруднения в зрението, слуха, говора, храненето и преглъщането, нарушения на съня, болка, интелектуални или обучителни затруднения, поведенчески и емоционални проблеми. Тези съпътстващи прояви не присъстват при всяко дете и могат да имат различна тежест. Според CDC ДЦП е най-честото двигателно увреждане в детството, но симптомите варират значително между отделните хора.
Детската церебрална парализа се среща във всички държави, етнически и социални групи. Систематичен международен анализ от 2022 г. оценява честотата в държавите с високи доходи на приблизително 1,6 случая на 1000 живородени деца. В държавите с ниски и средни доходи честотата вероятно е по-висока, но точната оценка е затруднена от липсата на национални регистри, различните диагностични критерии и ограничения достъп до медицинска помощ. Данните от отделни проучвания не трябва да се сравняват механично, защото някои отчитат честота на 1000 живородени, а други – на 1000 деца на определена възраст. В последните десетилетия в редица икономически развити държави се наблюдава постепенно намаляване на честотата, особено сред децата с много ниско тегло при раждане. Това вероятно е резултат от подобряването на проследяването на бременността, акушерските грижи, неонаталната реанимация, лечението на инфекции и грижите за недоносените новородени. Същевременно все повече деца, родени в изключително ранна гестационна възраст, преживяват неонаталния период, а част от тях остават с повишен риск от нарушения в нервно-психичното развитие. Повечето случаи са свързани със събития или процеси, започнали преди или около раждането. Приблизително 85–90% от случаите се определят като вродена ДЦП, което не означава непременно, че симптомите са били видими при раждането. Те могат да станат очевидни месеци по-късно, когато детето не придобива очакваните двигателни умения. Придобитата ДЦП, възникнала след раждането вследствие на инфекция, инсулт, травма или тежък недостиг на кислород, представлява по-малък дял от случаите.
Причината за детската церебрална парализа често е многофакторна. Върху развиващия се мозък могат да действат едновременно генетична предразположеност, нарушение на плацентарното кръвообращение, възпаление, инфекция, недоносеност или остро мозъчно увреждане. При част от децата конкретната причина остава неустановена дори след подробно изследване. Наличието на рисков фактор не означава, че именно той е причинил състоянието, и не всяко усложнение при бременността или раждането води до ДЦП.
Пренаталните причини действат през вътреутробното развитие. Към тях се отнасят вродени аномалии на мозъка, нарушения в развитието и миграцията на нервните клетки, генетични изменения, вътреутробен мозъчен инсулт, нарушения на плацентата и кръвоснабдяването на плода, както и някои инфекции по време на бременността. Цитомегаловирусът, токсоплазмозата, рубеолата и други инфекции могат да увредят развиващата се нервна система, особено ако са придружени от възпаление на плацентата или феталните обвивки. Рискът се повишава и при многоплодна бременност, особено когато единият плод загине, както и при тежко ограничаване на вътреутробния растеж. При асистирана репродукция повишеният риск е свързан предимно с по-голямата честота на многоплодни бременности, преждевременно раждане и ниско тегло, а не със самата процедура.
Недоносеността, особено раждането преди 32-рата гестационна седмица, увеличава риска от увреждане на мозъчното бяло вещество, мозъчен кръвоизлив и последващи нарушения на двигателния контрол. При доносени новородени тежката хипоксично-исхемична енцефалопатия може да засегне мозъчната кора, подкоровите структури, базалните ганглии и таламуса. Популярното схващане, че ДЦП почти винаги е резултат от „липса на кислород по време на раждането“, е неточно. Острата асфиксия е причина само за част от случаите. В много ситуации патологичният процес е започнал още по време на бременността или е резултат от съчетаване на няколко фактора. Други възможни причини са неонатален мозъчен инсулт, тежка инфекция, сепсис, менингит, значителна хипогликемия и тежка нелекувана хипербилирубинемия. При изключително високи нива на неконюгиран билирубин може да се развие керниктер, който засяга базалните ганглии и обикновено се свързва с дискинетична форма на ДЦП.
Придобита ДЦП може да настъпи след мозъчна инфекция, травматично мозъчно увреждане, мозъчен инсулт, тежка хипоксия след удавяне или друг инцидент, както и при насилствена травма на главата. За да се използва понятието ДЦП, увреждането трябва да е настъпило в период, когато мозъкът все още се развива, и да е довело до трайно, но непрогресиращо нарушение на движението и позата.
Съвременните геномни изследвания показват, че при част от хората с клинична картина на ДЦП могат да бъдат установени генетични изменения. В подбрани групи пациенти, насочени за екзомно секвениране, генетична причина се открива приблизително в 15–34% от случаите. Тези числа не трябва автоматично да се пренасят върху всички деца с ДЦП, защото изследваните групи често включват повече пациенти без известен придобит рисков фактор, с фамилна обремененост или с нетипична клинична картина. Генетично изследване се обсъжда особено при липса на ясно обяснение за състоянието, наличие на вродени аномалии, засегнати роднини, необичайно движение, нормална или нетипична магнитнорезонансна находка, загуба на вече придобити умения или други белези, насочващи към наследствено или метаболитно заболяване. Някои генетични състояния само наподобяват ДЦП, но са прогресиращи или подлежат на специфично лечение. Систематичен анализ от 2025 г. показва, че при част от изследваните пациенти генетичният резултат може реално да промени медицинското поведение.
Клиничните прояви зависят от момента, местоположението и обхвата на мозъчното увреждане. Различните структури на мозъка съзряват по различно време, поради което един и същ увреждащ фактор може да има различни последици според гестационната и постнаталната възраст. При много недоносени деца се засяга бялото мозъчно вещество около мозъчните стомахчета. През тази област преминават влакна, които участват в контрола на долните крайници, поради което често се развива двустранна спастичност, по-изразена в краката. При перинатален артериален мозъчен инсулт обикновено се уврежда едното мозъчно полукълбо и се появява едностранна форма на ДЦП, при която ръката често е засегната повече от крака. Увреждането на базалните ганглии нарушава автоматичното регулиране на мускулния тонус и движенията и може да доведе до дистония, бавни извиващи движения или резки неволеви движения. Засягането на малкия мозък и неговите връзки причинява нарушения на равновесието, координацията и точността на движенията. При спастичната ДЦП увреждането на централните двигателни пътища води до повишени сухожилни рефлекси, спастичност, мускулна слабост и нарушен селективен двигателен контрол. Детето трудно активира само необходимата мускулна група и често извършва движенията по общ, неикономичен модел. Спастичността е само една част от двигателното нарушение; слабостта, бързата уморяемост, нарушенията на равновесието и намаленият контрол понякога ограничават функцията в по-голяма степен. Първичното мозъчно увреждане не прогресира, но промененият двигателен модел влияе върху растежа на мускулите, сухожилията и костите. Ако определени мускули постоянно са по-активни или по-къси, с времето могат да се развият контрактури, усукване на бедрените или подбедрените кости, деформации на ходилата, изместване на тазобедрената става и сколиоза. Болката, обездвижването и затрудненото хранене допълнително могат да ограничат активността. Развиващият се мозък притежава значителна невропластичност – способност да създава и укрепва нови функционални връзки. Именно затова ранната, активна и целенасочена терапия е особено важна. Тя не премахва първичното увреждане, но подпомага детето да използва по-ефективно съхранените нервни мрежи и да усвоява полезни двигателни и комуникационни стратегии.
Проявите на ДЦП варират от минимални до много тежки. В ранна възраст диагнозата невинаги е очевидна, защото нервната система все още съзрява. При някои бебета първоначално се наблюдава понижен мускулен тонус, който по-късно се заменя от спастичност или дистония.
Възможни ранни признаци са слаб контрол на главата, необичайна отпуснатост или скованост, затруднено хранене и преглъщане, бедни или еднообразни спонтанни движения, постоянна асиметрия, предпочитане на едната ръка преди навършване на една година, трайно свити юмруци, кръстосване на краката, ходене на пръсти и изоставане в двигателното развитие. Повод за оценка са късното самостоятелно сядане, липсата на самостоятелно ходене около 18-месечна възраст, необичайна походка, ранно ясно изразена „леворъкост“ или „десноръкост“ и загриженост на родителите относно движенията на детето. Отделен признак не поставя диагнозата, защото подобни прояви могат да се срещат и при други състояния. Загубата на вече придобити умения не е типична за ДЦП. Ако дете, което е можело да седи, ходи, говори или използва ръцете си, постепенно загуби тези способности, трябва спешно да се изключи прогресиращо неврологично, нервно-мускулно, генетично или метаболитно заболяване.
Основни двигателни форми
Това е най-честата форма. Мускулният тонус е повишен, движенията са ограничени и сковани, а сухожилните рефлекси са усилени. При едностранната, наричана традиционно хемипаретична форма, са засегнати ръката и кракът от едната страна, като ръката обикновено е по-силно увредена. При двустранната форма могат да преобладават измененията в долните крайници – традиционно наричани диплегия, или да бъдат съществено засегнати четирите крайника и тялото – традиционно наричани квадриплегия или тетрапареза.
Характеризира се с неволеви движения и променлив мускулен тонус. При дистонията се появяват продължителни или повтарящи се мускулни съкращения, усукващи движения и необичайни пози. При хореоатетозата движенията могат да бъдат резки, непредвидими или бавни и извиващи. Симптомите често се усилват при усилие, емоция, болка или умора и намаляват по време на сън. Може да бъдат засегнати лицето, езикът и мускулите, участващи в говора и преглъщането.
При нея водещи са нарушенията на равновесието и координацията. Походката е нестабилна и широко базирана, а движенията на ръцете могат да бъдат неточни и придружени от тремор при достигане на целта. Фините дейности, като писане, закопчаване и използване на прибори, могат да бъдат затруднени.
При някои деца се съчетават признаци на повече от една двигателна форма. Честа комбинация е спастичност с дистония. Разпознаването на всеки компонент е важно, защото терапевтичният подход може да бъде различен.
За описване на двигателната функция се използва системата GMFCS, която разделя способността за самостоятелно придвижване в пет нива. При ниво I детето ходи самостоятелно с минимални ограничения; при ниво II ходи, но има затруднения на дълги разстояния, по неравен терен или при бягане и скачане; при ниво III обикновено използва помощно средство за ходене и може да се нуждае от количка за по-дълги разстояния; при ниво IV самостоятелното придвижване е значително ограничено и често се използва електрическа количка или друг вид подпомагане; при ниво V детето има тежки ограничения в контрола на главата и тялото и се придвижва с помощта на възрастен и специализирано оборудване. Съществуват отделни системи за оценяване на функцията на ръцете, комуникацията и безопасността на храненето. Тези класификации не поставят етикет на детето, а помагат за планиране на терапията, избора на помощни средства, проследяването и разговорите за очакваното развитие.
Интелектуалните способности при ДЦП варират от напълно запазени до тежко нарушени. Тежкото двигателно или говорно увреждане не доказва интелектуален дефицит. Дете, което не може да говори или да посочва с ръка, може да разбира много повече, отколкото успява да покаже. Оценката трябва да бъде адаптирана към зрението, слуха, движенията и възможностите за комуникация. Епилепсията се среща при приблизително една трета от децата и юношите с ДЦП, като честотата е по-висока при по-обширни мозъчни увреждания. Възможни са още нарушения на зрителната острота, очедвигателния контрол и обработването на зрителната информация, намален слух, говорни и езикови затруднения, проблеми с вниманието и ученето. Орофарингеалната дисфункция може да причини трудно сучене, продължително хранене, кашлица и задавяне по време на прием на храна, лошо наддаване, обезводняване или попадане на храна и слюнка в дихателните пътища. Чести са слюноотделянето, гастроезофагеалният рефлукс и запекът. Други възможни проблеми са хронична болка, нарушения на съня, тревожност, депресивни прояви, поведенчески затруднения, проблеми с контрола на пикочния мехур, намалена костна плътност, фрактури, тазобедрена сублуксация или луксация, сколиоза и респираторни инфекции. Съпътстващите заболявания понякога влияят върху качеството на живот повече от самото двигателно нарушение.
Диагнозата на детската церебрална парализа е клинична. Няма единичен кръвен тест, генетичен маркер или образно изследване, което самостоятелно да я потвърди или изключи. Необходимо е съчетаване на данните за бременността и раждането, ранното развитие, неврологичния статус, двигателното поведение и резултатите от стандартизирани оценки.
Лекарят събира информация за протичането на бременността, гестационната възраст, теглото при раждане, неонатални инфекции, гърчове, жълтеница, мозъчен кръвоизлив, нужда от интензивно лечение и други възможни рискови фактори. Оценяват се възрастта на придобиване на двигателните умения, използването на ръцете, храненето, говорът, слухът, зрението и наличието на загуба на вече придобити способности. При неврологичния преглед се изследват мускулният тонус, силата, сухожилните рефлекси, симетрията, позата, спонтанните движения, контролът на главата и тялото, координацията и походката. При съмнение детето трябва да бъде насочено за ранна мултидисциплинарна оценка, без да се чака всички симптоми да станат напълно изразени.
При високорискови бебета ДЦП или висок риск от ДЦП може да бъде разпознат още през първите месеци. Преди петмесечна възраст особено информативно е стандартизираното наблюдение на спонтанните движения по метода General Movements Assessment, съчетано с ядрено-магнитен резонанс. След петмесечна коригирана възраст широко се използва Hammersmith Infant Neurological Examination – стандартизиран неврологичен преглед за кърмачета. Комбинирането на клиничен преглед, стандартизирана двигателна оценка и невроизобразяване е значително по-надеждно от отделен тест. Според препоръките не е подходящо да се прилага продължителен подход „да изчакаме и да видим“, когато са налице убедителни ранни признаци. Може да се използва временна формулировка „висок риск от ДЦП“, която позволява терапията да започне преди окончателното потвърждаване на диагнозата.
Ядрено-магнитният резонанс на мозъка е предпочитаното образно изследване. Тя може да покаже увреждане на бялото мозъчно вещество, стар инсулт, вродена малформация, последици от хипоксично-исхемично увреждане или засягане на базалните ганглии. Образната находка помага за установяване на вероятната причина и понякога за оценка на риска от съпътстващи нарушения, но не определя сама бъдещите възможности на детето. Нормалният резултат не изключва напълно ДЦП. Електроенцефалография се извършва при съмнение за епилептични пристъпи, а не рутинно при всяко дете. Генетични, метаболитни и други лабораторни изследвания се назначават индивидуално – особено при нетипична клинична картина, регрес, фамилна обремененост, вродени аномалии или липса на обясняваща промяна на магнитния резонанс. След поставяне на диагнозата трябва системно да се оценят зрението, слухът, комуникацията, когнитивното развитие, храненето и преглъщането, растежът, болката, сънят, състоянието на костите, гръбначният стълб и тазобедрените стави. Диагностиката не завършва с определяне на двигателната форма, а продължава като периодична цялостна оценка на здравето и функцията.
Не съществува единно лечение, което да премахне детската церебрална парализа. Целта е детето да развие максимално своите способности, да участва пълноценно в семейния и обществения живот, да общува, да се придвижва възможно най-самостоятелно и да бъде предпазено от болка и предотвратими усложнения. Терапията трябва да бъде индивидуална, целево ориентирана и съобразена с възрастта, функционалното ниво, интересите и приоритетите на детето и семейството.
В екипа могат да участват педиатър, детски невролог, специалист по физикална и рехабилитационна медицина, физиотерапевт, ерготерапевт, логопед, ортопед, диетолог, психолог, офталмолог, специалист по слуха, стоматолог и социален работник. Съставът се определя от конкретните потребности. Родителите и самото дете са централна част от екипа и участват в определянето на реалистични и измерими цели.
Съвременната терапия поставя акцент върху активното участие на детето, многократното упражняване на конкретни полезни задачи и пренасянето на уменията в ежедневието. Вместо детето да бъде само пасивно раздвижвано, то се насърчава да достига предмет, да се обръща, сяда, изправя, ходи, използва ръцете си, играе, комуникира и се самообслужва. Физиотерапията работи върху двигателния контрол, силата, издръжливостта, равновесието, подвижността и профилактиката на контрактури. Ерготерапията подпомага използването на ръцете, играта, храненето, обличането, писането и адаптирането на дома и училищната среда. При едностранна ДЦП могат да се използват терапия с ограничаване на по-добре функциониращата ръка и интензивно упражняване на засегнатата, както и двуръчна тренировка. В зависимост от целите могат да бъдат включени тренировка на походката, упражнения за сила и аеробна издръжливост, водни занимания, адаптиран спорт и домашни програми. Интензивността трябва да бъде достатъчна, но съобразена с умората, болката и мотивацията на детето.
Ортезите подпомагат стабилността, позицията на ставите и ефективността на движението, но трябва да се подбират индивидуално и периодично да се преразглеждат. Могат да се използват специални столове, вертикализатори, проходилки, адаптирани велосипеди, ръчни или електрически колички и устройства за улесняване на самообслужването. Количката не трябва да се възприема като „отказ от ходене“. За много деца тя спестява енергия, предотвратява болка и позволява участие в училище, спорт, семейни и обществени дейности. Едно дете може да ходи на кратки разстояния и едновременно да използва количка при по-дълги преходи.
Не всяка спастичност изисква медикаментозно лечение. Решението зависи от това дали повишеният тонус причинява болка, нарушава съня и хигиената, затруднява функцията или води до деформации. Понякога определено количество тонус подпомага стоенето или преместването и прекомерното му намаляване може да влоши функцията. При генерализирана спастичност могат да се използват перорални лекарства като баклофен или други средства, подбрани от специалист. Възможните нежелани ефекти включват сънливост, мускулна слабост, замайване и влошаване на контрола при хранене, поради което лечението се започва и променя постепенно. Инжектирането на ботулинов токсин тип А се използва при фокална спастичност или дистония в определени мускулни групи. Ефектът е временен и обикновено се съчетава с активна терапия, ортези или серийно гипсиране. Инжекциите имат конкретна функционална цел, например подобряване на позицията на ходилото, използването на ръката, хигиената или намаляване на болката. При тежка генерализирана спастичност или дистония може да се обсъди интратекална баклофенова помпа, която доставя лекарството директно около гръбначния мозък. Това е инвазивно лечение, изискващо пробна оценка, операция, периодично зареждане и внимателно проследяване. Селективната дорзална ризотомия представлява необратима неврохирургична процедура за трайно намаляване на спастичността в долните крайници. Тя е подходяща само за внимателно подбрани пациенти и трябва да бъде последвана от продължителна интензивна рехабилитация. При тежка дистония, която не се повлиява от други средства, в специализирани центрове могат да се обсъдят допълнителни медикаменти, интратекална терапия или дълбока мозъчна стимулация.
Ортопедичните операции се използват при фиксирани контрактури, костни деформации, болезнено изместване на тазобедрената става, сколиоза или походка, която може да бъде функционално подобрена. Възможни са удължаване или преместване на сухожилия, корекции на костите и стабилизиране на тазобедрените стави. Когато се планира операция за походката, често е по-добре необходимите корекции да бъдат обединени в един хирургичен етап, вместо да се извършват многократни изолирани процедури. Всички деца с ДЦП, особено тези с ограничена способност за ходене, трябва да бъдат включени в програма за проследяване на тазобедрените стави. Изместването може да протича без очевидни симптоми, затова са необходими периодични клинични прегледи и рентгенографии според възрастта и нивото по GMFCS.
Логопедичната терапия се насочва към разбирането и изразяването на езика, говора, дишането, гласа и безопасността на храненето. Когато говорът е силно ограничен, трябва рано да се предложат средства за допълваща и алтернативна комуникация – картини, символи, комуникационни табла, устройства с гласов изход, управление с поглед или други адаптирани технологии. Алтернативната комуникация не възпрепятства развитието на речта. Тя намалява фрустрацията, позволява участие в образованието и дава възможност детето да изразява избор, болка, нужди и мнение. Образователната програма трябва да се определя според реалните когнитивни и комуникационни способности, а не само според двигателното увреждане. Необходими могат да бъдат достъпна среда, повече време за отговор, адаптирани учебни материали, помощни технологии и ресурсна подкрепа.
При кашлица, задавяне, чести респираторни инфекции, продължително хранене или недостатъчно наддаване се извършва специализирана оценка на храненето и преглъщането. Може да се промени консистенцията на храната, позицията на тялото, използваните прибори и техниката на хранене. Ако приемът през устата е недостатъчен или крие сериозен риск от аспирация, може да се обсъди хранене чрез гастростома. Решението се взема съвместно със семейството след цялостна оценка. Паралелно се лекуват рефлуксът, запекът, стоматологичните проблеми и недохранването.
Епилепсията се лекува според вида на пристъпите и индивидуалните особености. Зрителните и слуховите нарушения трябва да бъдат разпознати рано и коригирани, когато е възможно. Слюноотделянето може да се повлияе чрез терапевтични стратегии, лекарства, инжектиране на ботулинов токсин в слюнчените жлези или по-рядко чрез операция. Болката винаги трябва активно да се търси, включително при деца, които не могат да я опишат. Възможни причини са контрактури, тазобедрено изместване, спастичност, дистония, рефлукс, запек, зъбни проблеми, неудобна позиция, неподходяща ортеза или рани от притискане. При ограничена подвижност, ниско тегло, недостатъчен прием на калций и витамин D или продължителна употреба на някои противоепилептични лекарства се оценява костното здраве. Важни са подходящото хранене, безопасното натоварване на костите и профилактиката на фрактури.
Грижата за дете с ДЦП може да бъде свързана с физическо, емоционално и финансово натоварване. Семействата имат нужда от ясна информация, психологична подкрепа, социални услуги и съдействие при преходите между детска градина, училище и грижи за възрастни. Емоционалното състояние на детето също трябва да се проследява. Тревожността, депресията, изолацията и ниската самооценка не бива да се приемат като неизбежна част от увреждането. Необходимо е внимание към методи, рекламирани като „излекуване“ на ДЦП. Към момента няма доказана терапия, която да премахва първичното мозъчно увреждане. Експериментални подходи, включително някои клетъчни терапии, не трябва да се прилагат извън регламентирани клинични проучвания. Всяка интервенция трябва да има ясна цел, приемлив риск и възможност резултатът ѝ да бъде обективно оценен.
Прогнозата при детската церебрална парализа е строго индивидуална. Тя зависи от разпределението и вида на двигателното нарушение, способността за контрол на главата и тялото, функцията на ръцете, когнитивните и комуникационните способности, храненето, наличието на епилепсия, зрителни нарушения, болка и ортопедични усложнения. Средата, достъпът до лечение и помощни средства, образованието и подкрепата от семейството също оказват голямо влияние. Функционалното ниво по GMFCS обикновено става относително стабилно през ранното детство и помага при обсъждане на бъдещата мобилност. То обаче не определя интелекта, способността за общуване, личността или качеството на живот. Дете с тежко двигателно увреждане може да има запазени познавателни способности, а дете с леки двигателни прояви може да има значими затруднения в ученето, зрението или поведението. Много деца с лека и умерена ДЦП ходят самостоятелно, посещават масово училище, придобиват професия и водят независим живот. Други се нуждаят от помощни средства или подкрепа в отделни дейности. При тежките форми може да е необходима постоянна помощ за придвижване, хранене, комуникация и лична грижа. Продължителността на живота при хората с лека ДЦП често е близка до тази на общата популация. Рискът от съкратена продължителност на живота е по-висок при тежко ограничена подвижност, значими нарушения на преглъщането и храненето, повтаряща се аспирация, хронични респираторни проблеми и трудно контролируема епилепсия. Добрата профилактика, хранителната подкрепа, ваксинациите, респираторните грижи и ранното лечение на усложненията подобряват перспективата. Въпреки че мозъчното увреждане не прогресира, възрастните с ДЦП могат да изпитват засилване на болката, умората и мускулно-скелетните проблеми. Част от хората, които ходят в детството, започват да използват помощно средство или количка за по-дълги разстояния, за да пестят енергия и да намалят болката. Това не означава, че ДЦП се е превърнала в прогресиращо заболяване, а отразява натрупването на вторични промени и нормалното стареене. Най-добри резултати се постигат, когато диагнозата или високият риск бъдат разпознати рано, терапията е активна и ориентирана към конкретни цели, а детето получава възможност да участва в решенията за собственото си лечение. Основната цел не е постигането на „нормални“ движения на всяка цена, а максимална самостоятелност, комфорт, комуникация, образование, социално участие и добро качество на живот.
Референции:
Аз съм лекар със специалност по Ревматология, започнал професионалния си път в клиниката по Ревматология към УМБАЛ „Свети Георги“ гр. Пловдив, където работя и към настоящия момент. Работя и в доболничната помощ в МЦ „Медикс Сърджъри“ гр. Карлово.
