Съдържание
Синдромът на сънна апнея представлява група заболявания, характеризиращи се с повтарящи се епизоди на апнея и хипопнея по време на сън. При него въздушният поток периодично намалява значително или напълно спира, което води до спадане на кислорода в кръвта, повишаване на въглеродния диоксид и многократни кратки събуждания. Засегнатият човек обикновено не помни тези събуждания, но нормалната структура на съня се нарушава и той губи възстановителния си ефект. Апнеята е пълно или почти пълно прекъсване на въздушния поток с продължителност най-малко 10 секунди при възрастните. Хипопнеята представлява частично намаляване на дишането, което е придружено от спадане на кислородната сатурация и/или кратко събуждане на мозъка. Броят на апнеите и хипопнеите за един час реален сън се обозначава като апнея-хипопнея индекс – AHI. Той е един от основните показатели за диагностициране и определяне на тежестта на заболяването, но не трябва да се разглежда изолирано. Значение имат също продължителността и дълбочината на кислородните спадове, броят на събужданията, симптомите, съпътстващите заболявания и общото въздействие върху организма.
При възрастните обструктивната сънна апнея обикновено се класифицира като:
Диагнозата може да бъде поставена при наличие на поне пет предимно обструктивни дихателни събития за час, когато пациентът има характерни симптоми или свързани заболявания. При 15 или повече събития за час диагнозата може да бъде поставена и без изразени оплаквания.
Това е най-честата форма. По време на сън мускулите, поддържащи отворени гърлото и горните дихателни пътища, се отпускат. При предразположени хора това води до периодично стесняване или пълно затваряне на фаринкса, въпреки че дихателните мускули продължават да полагат усилия за вдишване.
При нея няма механично запушване на дихателните пътища. Проблемът е временното прекъсване или отслабване на нервния импулс от дихателния център към диафрагмата и останалите дихателни мускули. Централната апнея може да бъде свързана със сърдечна недостатъчност, мозъчносъдови заболявания, употреба на опиоиди, пребиваване на голяма надморска височина или други състояния.
Един дихателен епизод започва като централна апнея, без дихателни усилия, а впоследствие се появява обструкция на горните дихателни пътища. При някои пациенти централни апнеи могат да се проявят след започване на лечение с положително налягане за първоначално обструктивна апнея. Това състояние се нарича терапевтично възникнала или комплексна сънна апнея.
Обструктивната сънна апнея е най-разпространеното нарушение на дишането по време на сън. Глобален анализ изчислява, че приблизително 936 милиона души на възраст между 30 и 69 години имат поне лека обструктивна сънна апнея, а около 425 милиона са с умерена или тежка форма. Тези оценки показват, че заболяването представлява значим световен здравен проблем, като голяма част от засегнатите хора остават недиагностицирани. Заболяването се среща по-често при мъжете, но честотата при жените се увеличава след менопаузата и постепенно се доближава до тази при мъжете. Жените често имат по-нетипични прояви – безсъние, постоянна умора, сутрешно главоболие, депресивни симптоми и нарушения на настроението, поради което диагнозата може да бъде забавена. Честотата на обструктивната сънна апнея нараства с възрастта. Това се свързва с промени в анатомията и мускулния тонус на горните дихателни пътища, увеличаване на телесното тегло и по-висока честота на сърдечносъдови и метаболитни заболявания. Въпреки това сънна апнея може да се развие и при млади хора, включително при лица с нормално телесно тегло, особено при наличие на наследствена или анатомична предразположеност. Заболяването се среща и в детска възраст. При децата водещи причини са увеличените небни сливици и третата сливица, затлъстяването, някои лицево-челюстни аномалии и нервно-мускулни заболявания. За разлика от възрастните, при които типична проява е сънливостта, при детето апнеята може да се прояви с хиперактивност, раздразнителност, проблеми с ученето, нощно напикаване или изоставане в растежа. Централната сънна апнея е значително по-рядка от обструктивната. Тя се наблюдава по-често при пациенти със сърдечна недостатъчност, някои неврологични заболявания и продължителна употреба на опиоидни лекарства.
Причините за сънната апнея са различни при отделните форми на заболяването. В повечето случаи са налице няколко взаимодействащи фактора, а не една-единствена причина.
Причини и рискови фактори за обструктивна сънна апнея:
Това е един от най-важните променими рискови фактори. Натрупването на мастна тъкан около шията, езика и фаринкса стеснява горните дихателни пътища и увеличава склонността им към затваряне. Коремното затлъстяване допълнително намалява белодробните обеми и може да понижи стабилността на горните дихателни пътища.
Ретрогнатията – изместена назад долна челюст, малката долна челюст, тесните челюстни дъги, увеличеният език, удълженото меко небце, голямата увула, увеличените небни сливици и стесненият фаринкс могат да ограничат пространството за преминаване на въздуха. Някои хора имат значима сънна апнея въпреки нормалното си телесно тегло именно поради такива анатомични особености.
По-голямото количество меки тъкани около дихателните пътища е свързано с по-висока вероятност за тяхното затваряне по време на сън.
Мъжкият пол и напредването на възрастта увеличават риска. При жените рискът нараства след менопаузата, вероятно поради промени в половите хормони, разпределението на мастната тъкан и контрола на фарингеалната мускулатура.
Сънната апнея може да се среща по-често в определени семейства. Наследяват се не само склонността към затлъстяване, но и формата на лицевия скелет, размерът на челюстите, разпределението на меките тъкани и особеностите в контрола на дишането.
Алкохолът, бензодиазепините, някои сънотворни и други потискащи централната нервна система вещества могат да намалят мускулния тонус на фаринкса, да удължат апнеите и да потиснат реакцията на събуждане. Поради това дихателните нарушения често са по-тежки след употреба на алкохол вечер.
Пушенето може да причини възпаление и оток на лигавицата на горните дихателни пътища и да увеличи тяхното съпротивление.
Изкривена носна преграда, хроничен ринит, полипи, уголемени носни конхи или други причини за затруднено носно дишане могат да допринасят за хъркането и да влошат съществуваща сънна апнея.
Акромегалията, хипотиреоидизмът и някои синдроми, свързани с лицево-челюстни аномалии, могат да повишат риска. Наличието на такова заболяване не означава непременно, че пациентът има апнея, но при характерни симптоми трябва да се извърши целенасочена оценка.
При някои хора дихателните нарушения се проявяват предимно или стават значително по-тежки при сън в гръб. В тази позиция езикът и меките тъкани по-лесно се изместват назад.
Централната сънна апнея може да се развие при сърдечна недостатъчност, особено когато е налице периодично дишане тип Чейн–Стокс. Други възможни причини са мозъчен инсулт, увреждане на мозъчния ствол, бъбречна недостатъчност, продължителен престой на голяма надморска височина, употреба на опиоиди и други потискащи дишането вещества. Понякога причината остава неустановена и състоянието се определя като идиопатична централна сънна апнея.
При децата най-честата причина е увеличението на небните сливици и аденоидната вегетация. Затлъстяването става все по-важен рисков фактор, особено при по-големите деца и юношите. Вродени лицево-челюстни аномалии, синдром на Даун, нервно-мускулни заболявания и някои заболявания на съединителната тъкан също могат да предразполагат към обструкция.
При нормално будно състояние мускулите на езика, мекото небце и стените на фаринкса поддържат горните дихателни пътища отворени. По време на сън активността на тези мускули физиологично намалява. При човек с тесен или лесно колабиращ фаринкс намаляването на мускулния тонус позволява на меките тъкани да се приближат една към друга и да стеснят дихателния път. При вдишване гръдният кош създава отрицателно налягане, което изтегля въздуха към белите дробове. Ако дихателният път е нестабилен, същото отрицателно налягане може допълнително да придърпа стените на фаринкса навътре. В резултат въздушният поток намалява или спира, въпреки че диафрагмата и гръдните мускули продължават да се съкращават. Съвременните модели разглеждат обструктивната сънна апнея като резултат от взаимодействието на четири основни патофизиологични механизма:
Формата на лицевия скелет и количеството меки тъкани определят колко лесно дихателният път може да се затвори.
При някои пациенти мускулите, включително мускулът, придвижващ езика напред, не се активират достатъчно бързо или силно, за да противодействат на обструкцията.
Прекалено чувствителната реакция на организма към промените в кислорода и въглеродния диоксид може да създаде колебания между прекомерно и недостатъчно дишане. Тази нестабилност се обозначава като повишен „loop gain“.
При някои хора дори малка промяна в дишането предизвиква събуждане, преди мускулите да са успели да стабилизират горния дихателен път. Многократните събуждания допълнително нарушават контрола на дишането и структурата на съня. Когато настъпи обструкция, кислородът в кръвта постепенно спада, а въглеродният диоксид се повишава. Мозъкът реагира с кратко събуждане и рязко активиране на симпатиковата нервна система. Мускулният тонус се възстановява, дихателният път се отваря и следва силно вдишване, често придружено от хъркане, задавяне или поемане на въздух. След повторното заспиване цикълът може да започне отново. При тежка апнея тези цикли се повтарят десетки пъти за един час. Те причиняват интермитентна хипоксия, резки промени във вътрегръдното налягане, ускоряване на пулса, колебания на артериалното налягане, оксидативен стрес и системно възпаление. Тези механизми се разглеждат като важна връзка между сънната апнея и сърдечносъдовите, мозъчносъдовите и метаболитните усложнения. При централната сънна апнея основният механизъм е нестабилността на дихателния контрол. Когато нивото на въглеродния диоксид спадне под индивидуалния праг, необходим за поддържане на дишането по време на сън, нервният стимул към дихателните мускули временно се прекратява. След повишаване на въглеродния диоксид дишането се възстановява, понякога прекомерно, което отново може да доведе до спад под прага и да поддържа повтарящ се цикъл.
Проявите на сънната апнея могат да бъдат нощни и дневни. Често пациентът не осъзнава, че дишането му спира, и информацията се предоставя от партньора или друг член на семейството.
Хъркането обикновено се редува с периоди на тишина, съответстващи на апнеите, след които следва шумно поемане на въздух. Самото хъркане не доказва наличие на сънна апнея, тъй като много хора хъркат без значимо нарушение на дишането.
Партньорът може да забележи, че пациентът спира да диша за няколко секунди, след което внезапно поема въздух.
Някои хора се събуждат рязко с усещане, че не могат да дишат.
Възможни са многократни движения, честа смяна на положението, събуждания и усещане, че сънят е повърхностен.
Ноктурията може да бъде свързана с промените в сърдечните налягания и отделянето на определени хормони по време на апнеите.
Те се срещат по-често при дишане през устата.
Тези прояви могат да бъдат свързани с многократното активиране на симпатиковата нервна система.
Намаленото либидо и еректилната дисфункция могат да бъдат свързани с лошото качество на съня, хормонални промени и съдова дисфункция.
Пациентът може да заспива при четене, гледане на телевизия, по време на среща, като пътник в автомобил или дори при шофиране. Сънливостта е важен симптом, но не се наблюдава при всички пациенти.
Някои хора не описват истинска сънливост, а усещане за физическо и психическо изтощение.
То може да е свързано с нощните промени в кислорода, въглеродния диоксид и съдовия тонус.
Фрагментираният сън затруднява обработването и запаметяването на информация и понижава способността за продължително внимание.
Възможни са тревожност, депресивни прояви, емоционална нестабилност и понижена мотивация.
Пациентите могат да допускат повече грешки и да реагират по-бавно, особено при монотонни дейности.
При жените заболяването невинаги се проявява с типичната комбинация от силно хъркане, наблюдавани апнеи и изразена сънливост. По-чести могат да бъдат безсънието, честите събуждания, неспокойният сън, сутрешното главоболие, хроничната умора, тревожността и депресивните симптоми. Това може да доведе до погрешно приемане на оплакванията за последица от стрес, менопауза или първично психично разстройство.
При детето могат да се наблюдават хъркане, дишане през устата, неспокоен сън, необичайни пози по време на сън, силно изпотяване и нощно напикаване. През деня детето може да бъде раздразнително и хиперактивно, а не сънливо. Възможни са проблеми с вниманието, поведението и училищните резултати, както и нарушения на растежа.
Нелекуваната сънна апнея се свързва с по-висока честота на артериална хипертония, особено резистентна хипертония, нарушения на сърдечния ритъм, предсърдно мъждене, коронарна болест, сърдечна недостатъчност и мозъчносъдови инциденти. Може да се влоши контролът на кръвната захар и да се увеличат инсулиновата резистентност и метаболитният риск. Сънната апнея може да затрудни контрола на други заболявания, без непременно да бъде единствената причина за тях. Връзките са двупосочни и се влияят от затлъстяване, възраст, тютюнопушене, физическа активност и други общи рискови фактори. Особено важно усложнение е увеличеният риск от пътнотранспортни и трудови произшествия. Хората с изразена дневна сънливост не трябва да шофират или да работят с опасни машини, докато състоянието им не бъде оценено и овладяно.
Диагнозата не трябва да се поставя единствено по наличието на хъркане или по запис от мобилен телефон, часовник или фитнес гривна. Тези устройства могат да насочат вниманието към проблем, но не могат надеждно да определят вида и тежестта на апнеята.
Лекарят уточнява наличието на хъркане, наблюдавани паузи в дишането, събуждания със задавяне, дневна сънливост, сутрешно главоболие, ноктурия и когнитивни или емоционални промени. Важно е да се установят продължителността и режимът на съня, сменната работа, употребата на алкохол, сънотворни и опиоиди, както и наличието на сърдечни, белодробни, неврологични и ендокринни заболявания. Информацията от партньора често е особено ценна, защото пациентът обикновено не усеща и не помни повечето дихателни паузи.
Оценяват се телесното тегло, индексът на телесна маса, обиколката на шията и разпределението на мастната тъкан. Преглеждат се носната кухина, носната преграда, сливиците, мекото небце, езикът и фаринксът. Обръща се внимание на формата на челюстите, наличието на ретрогнатия или други лицево-челюстни особености. Измерва се артериалното налягане и се търсят белези на сърдечна недостатъчност, белодробно заболяване или хиповентилация.
Въпросникът STOP-Bang оценява хъркането, умората, наблюдаваните апнеи, артериалната хипертония, индекса на телесна маса, възрастта, обиколката на шията и пола. Скалата на Epworth оценява вероятността човек да заспи в различни ежедневни ситуации. Тези инструменти могат да определят дали рискът е повишен, но не потвърждават и не изключват самостоятелно диагнозата. Клиничните въпросници не трябва да заместват обективното изследване на съня.
Лабораторната полисомнография е най-пълното изследване и се приема за стандартен метод за диагностика. По време на една нощ се записват мозъчната активност, движенията на очите, мускулният тонус, въздушният поток, движенията на гръдния кош и корема, кислородната сатурация, сърдечният ритъм и положението на тялото. Полисомнографията позволява да се определи реалното време на сън, да се разграничат обструктивните от централните събития и да се открият други нарушения, например периодични движения на крайниците или определени парасомнии. Лабораторно изследване се предпочита при съмнение за централна апнея, значимо сърдечно или белодробно заболяване, нервно-мускулно заболяване, хиповентилация, употреба на опиоиди, предишен мозъчен инсулт, тежко безсъние или когато домашното изследване е отрицателно или неубедително въпреки силното клинично съмнение.
Домашното изследване може да се използва при определени възрастни с висока вероятност за умерена или тежка обструктивна сънна апнея и без значими усложняващи заболявания. Обикновено се записват въздушният поток, дихателните усилия, пулсът и кислородната сатурация. Тъй като домашните устройства обикновено не измерват директно мозъчната активност и реалното време на сън, те могат да подценят тежестта на заболяването. Отрицателен, некачествен или неубедителен домашен тест при продължаващо съмнение трябва да бъде последван от лабораторна полисомнография.
Самостоятелното измерване на кислородната сатурация може да покаже повтарящи се спадове, но нормалният резултат не изключва сънна апнея. Някои пациенти имат множество събуждания и ограничаване на въздушния поток без значими десатурации.
Според конкретния случай могат да бъдат назначени електрокардиограма, продължително мониториране на сърдечния ритъм, ехокардиография, белодробни функционални изследвания, кръвно-газов анализ и лабораторна оценка за метаболитни или ендокринни заболявания. УНГ прегледът може да установи анатомични причини за обструкцията. При пациенти, обсъждани за хирургично или имплантируемо лечение, може да се извърши медикаментозно индуцирана ендоскопия по време на сън – DISE. Тя позволява динамична оценка на мястото и начина на затваряне на дихателните пътища, но не е рутинно необходима при всички пациенти. Диагностичните критерии при децата се различават от тези при възрастните и дори малък брой обструктивни събития може да бъде клинично значим. Поради това детските резултати трябва да се интерпретират от специалист с опит в детската медицина на съня.
Лечението се определя индивидуално според вида и тежестта на апнеята, симптомите, анатомичните особености, телесното тегло, придружаващите заболявания и предпочитанията на пациента. Често се използва комбинация от няколко подхода.
Промени в начина на живот:
При пациенти с наднормено тегло отслабването може значително да намали броя на дихателните събития, да подобри кислородната сатурация и да понижи артериалното налягане. То трябва да се разглежда като важна част от лечението, но при умерена или тежка апнея обикновено не е достатъчно да се изчаква само ефектът от отслабването, без паралелно лечение на дихателното нарушение.
Движението подпомага контрола на телесното тегло и може да подобри сърдечносъдовото и метаболитното състояние.
Особено важно е избягването му в часовете преди сън, тъй като той отпуска мускулатурата на фаринкса и може да удължи дихателните паузи.
Сънотворните, седативите и опиоидите трябва да бъдат обсъдени с лекар. Те не бива да се прекратяват самоволно, но при възможност терапията може да бъде коригирана.
При позиционно зависима апнея пациентът може да бъде обучен да избягва съня по гръб. Използват се специални възглавници, колани или електронни устройства, които подават лек сигнал при заемане на гръбно положение.
Контролът на алергичния ринит, хроничното възпаление и други причини за запушен нос може да подобри носното дишане и поносимостта към терапията с маска, но рядко лекува самостоятелно значима фарингеална обструкция.
Редовният режим и достатъчната продължителност на съня намаляват допълнителната сънливост, но не премахват механичните дихателни събития.
Терапията с положително налягане е основен метод при умерена и тежка обструктивна сънна апнея и при симптоматични пациенти с лека форма. Устройството подава въздух през маска и създава налягане, което действа като пневматична шина и не позволява на горните дихателни пътища да се затворят.
Двуфазната терапия – BPAP или BiPAP използва по-високо налягане при вдишване и по-ниско при издишване. Тя може да бъде подходяща при необходимост от високи налягания, определени съпътстващи заболявания, хиповентилация или някои форми на централна апнея. Лечението с положително налягане намалява AHI, хъркането, дневната сънливост и риска от произшествия и подобрява качеството на живот. Може да допринесе и за по-добър контрол на артериалното налягане. Ефектът зависи от редовната употреба. Маската трябва да бъде правилно подбрана, а изтичането на въздух, сухотата, запушеният нос и усещането за клаустрофобия трябва да се обсъдят и коригират. Използването на овлажнител, различен тип маска, постепенно привикване и обучение значително подобряват поносимостта.
Най-често използвани са индивидуално изработените устройства за изтегляне на долната челюст напред. Те преместват долната челюст и езика напред и увеличават пространството зад езика. Подходящи са предимно при лека до умерена обструктивна апнея, при първично хъркане или когато пациентът не понася CPAP. Апаратурата трябва да бъде изработена и проследявана от обучен стоматолог, тъй като може да причини болка в челюстните стави, промени в захапката, чувствителност на зъбите и слюноотделянето. След адаптацията е препоръчително контролно изследване на съня, за да се потвърди ефектът.
Не съществува универсално лекарство, което директно да отваря горните дихателни пътища при всички пациенти. Медикаментозното лечение е насочено предимно към придружаващите фактори, особено затлъстяването. При хора със затлъстяване лекарствата за редукция на теглото могат да бъдат част от комплексна програма, включваща хранителен режим и физическа активност. В две рандомизирани проучвания тирзепатид намалява телесното тегло, AHI и хипоксичното натоварване при възрастни с умерена до тежка обструктивна апнея и затлъстяване.
През декември 2024 г. Американската агенция по храните и лекарствата одобрява тирзепатид за лечение на умерена до тежка обструктивна сънна апнея при възрастни със затлъстяване, в комбинация с нискокалориен режим и повишена физическа активност. Това е регулаторно решение за САЩ; показанията, реимбурсацията и достъпността в България и Европейския съюз трябва да се проверяват според актуалната продуктова информация. Медикаментът не е подходящ за всеки пациент и не трябва автоматично да замества PAP терапията, особено когато апнеята е тежка или има други анатомични причини.
Хирургия се обсъжда при ясно установена анатомична обструкция, непоносимост или недостатъчен ефект от PAP и оралните устройства или когато анатомичният проблем може да бъде коригиран ефективно.
Възможните интервенции включват:
Отстраняването на увеличените сливици и аденоиди е основен подход при много деца с обструктивна сънна апнея.
Септопластика, намаляване на носните конхи или отстраняване на полипи могат да подобрят носното дишане и поносимостта към CPAP. Самостоятелно те невинаги премахват фарингеалната обструкция.
Увулопалатофарингопластиката и други техники разширяват ретропалаталното пространство. Резултатите зависят от правилния подбор на пациента и мястото на обструкцията.
Горната и долната челюст се преместват напред, с което се разширяват дихателните пътища. Това може да бъде ефективно при определени пациенти с лицево-челюстна недостатъчност и умерена или тежка апнея.
При тежко затлъстяване тя може да доведе до значима редукция на теглото и тежестта на апнеята. При част от пациентите обаче остатъчната апнея продължава и е необходимо контролно изследване. Американската академия по медицина на съня препоръчва обсъждане на консултация със специалист по хирургия на съня при възрастни с непоносимост или недостатъчно придържане към PAP, особено когато има подходящ анатомичен субстрат. При пациенти с тежко затлъстяване може да се обсъди и консултация за бариатрична хирургия.
Това е имплантируемо устройство, което следи дишането и стимулира нерва, контролиращ движението на езика. При вдишване езикът се придвижва напред и не позволява на дихателния път да се затвори. Методът е предназначен за внимателно подбрани възрастни с умерена или тежка обструктивна апнея, които не могат да използват ефективно PAP. Изисква се оценка на анатомията, обикновено включително DISE, а критериите за телесно тегло, AHI и типа на фарингеалния колапс зависят от конкретното устройство и регулаторните показания.
Основен принцип е откриването и лечението на причината – например оптимизиране на терапията на сърдечната недостатъчност, преценка на употребата на опиоиди или адаптация при пребиваване на голяма надморска височина. Според актуалната клинична препоръка за централна сънна апнея възможностите при различни групи пациенти включват CPAP, двуфазна вентилация с резервна честота, адаптивна серво-вентилация, нископоточен кислород, ацетазоламид и трансвенозна стимулация на диафрагмалния нерв. Подходът трябва да се избира според причината за апнеята, сърдечната функция, симптомите и резултатите от изследването на съня. Адаптивната серво-вентилация не се назначава механично на всички пациенти. Необходима е специализирана оценка, особено при сърдечна недостатъчност и намалена фракция на изтласкване.
След започване на терапията се оценяват симптомите, остатъчният AHI, кислородната сатурация, използването на устройството, изтичането от маската и появата на нежелани ефекти. Необходимо е проследяване и след хирургия, значително отслабване или лечение с орален апарат, защото субективното намаляване на хъркането не гарантира пълно премахване на дихателните събития. Повторно изследване може да бъде необходимо при значима промяна на телесното тегло, повторна поява на симптомите, ново сърдечно или неврологично заболяване или съмнение, че лечението вече не е достатъчно.
Прогнозата при правилно диагностицирана и лекувана обструктивна сънна апнея обикновено е добра. Много пациенти съобщават значително подобрение на сънливостта, концентрацията, настроението и общото качество на живот още след започване на ефективно лечение. PAP терапията надеждно намалява дихателните събития, подобрява дневната бодрост и намалява риска от произшествия. Ефектът върху артериалното налягане обикновено е умерен, но може да бъде клинично значим, особено при редовна употреба и резистентна хипертония. Данните за предотвратяването на инфаркти, инсулти и смъртност са по-сложни и не са еднакво убедителни във всички рандомизирани проучвания, отчасти поради различното придържане към терапията и характеристиките на изследваните пациенти. Обструктивната сънна апнея често е хронично заболяване. CPAP контролира обструкцията, докато се използва, но не променя непременно анатомичната предразположеност. След успешно отслабване или операция тежестта може значително да намалее, но при част от пациентите остава остатъчна апнея. Покачването на теглото, напредването на възрастта и развитието на нови заболявания могат отново да влошат състоянието. При нелекувана умерена или тежка апнея прогнозата е по-неблагоприятна поради продължаващата интермитентна хипоксия, нарушената структура на съня и натоварването на сърдечно-съдовата система. Рискът е особено значим при пациенти с изразена дневна сънливост, сърдечна недостатъчност, аритмии, резистентна хипертония, преживян инсулт или професия, изискваща продължително шофиране. Прогнозата при централната сънна апнея зависи основно от причината. Апнея, свързана с временно пребиваване на голяма надморска височина, може да отзвучи след връщане на по-ниска височина. При опиоидно индуцирана апнея подобрението зависи от възможността за безопасна промяна на лекарствената терапия. При сърдечна недостатъчност прогнозата се определя както от дихателното нарушение, така и от тежестта и контрола на основното сърдечно заболяване. Силното хъркане, наблюдаваните паузи в дишането, събужданията със задушаване и необяснимата дневна сънливост не трябва да бъдат приемани като нормална последица от възрастта или натовареното ежедневие. Навременното изследване и индивидуално подбраното лечение могат да възстановят качеството на съня, да подобрят ежедневното функциониране и да ограничат дългосрочните рискове за здравето.
Референции:
Аз съм лекар със специалност по Ревматология, започнал професионалния си път в клиниката по Ревматология към УМБАЛ „Свети Георги“ гр. Пловдив, където работя и към настоящия момент. Работя и в доболничната помощ в МЦ „Медикс Сърджъри“ гр. Карлово.
